При някои заболявания в хемопоезата настъпват количествени и качествени промени, които наподобяват тези при левкемиите - повишен брой на левкоцитите и промени в диференциалната кръвна картина (ДКК). За разлика от левкемиите, които имат прогресивно и необратимо развитие, левкемоидните реакции са израз на реактивно функционално състояние на хемопоезата. При левкемоидните реакции пролиферативния процес е резултат на променени регулаторни механизми.
Много често левкемоидните реакции създават диагностични проблеми, особено в случаите, когато е налице цялостно засягане на хемопоезата. Клиничната картина, степента на изразеност, еволюцията и прогнозата зависят от основното заболяване. Левкемоидните реакции са включени в други уточнени нарушения на белите кръвни клетки и в зависимост от доминиращия клетъчен вид биват три типа: миелоцитна, лимфоцитна и моноцитна.
Миелоцитната (гранулоцитна) левкемоидна реакция се характеризира с левкоцитоза с умерено олевяване, което се наблюдава при възпалителни заболявания (остър гломерулонефрит, ревматоиден артрит), карцином, бактериални инфекции. Левкоцитоза с различна степен на олевяване в гранулоцитния ред до миелоцити, промиелоцити и миелобласти се наблюдава при сепсис, милиарна туберкулоза, карцином с микро метастази в костния мозък. Тяхното разграничаване от хронична гранулоцитна левкемия (ХГЛ) е силно затруднено.
Левкоцитозата при хронична гранулоцитна левкемия достига 70-100 x 109/l, докато при левкемоидната реакция - до 30-50 x 109/l. При левкемията принципно не се наблюдават морфологични промени в гранулоцитите, а при левкемоидните реакции много често се установяват токсични промени. Еозинофилите и базофилите не са увеличени при левкемоидните реакции. Анемията и тромбоцитопенията са характерни за хроничната гранулоцитна левкемия (ХГЛ), но не и за левкемоидна реакция.
Важен диференциално диагностичен показател е активността на АФ (алкална фосфатаза) в гранулоцитите, която е силно повишена при левкемоидна реакция - над 300-400 условни единици и по-малко от 10 при ХГЛ. Хромозомният анализ при болните (до 95% от тях) от гранулоцитна левкемия установява филаделфийска хромозома.
Лимфоцитните левкемоидни реакции представляват доброкачествени лимфопролиферативни процеси, които преминават за относително кратък период от време (1-3 месеца). Това е най-съществената разлика от лимфомите, при които лимфопролиферативния процес е хроничен, неудържим и неконтролируем.
При инфекциозна мононуклеоза се наблюдава лимфоцитоза, като към края на първата седмица се установява умерена левкоцитоза с абсолютна лимфоцитоза (повече от 50%). Понякога се наблюдава популация от активирани лимфоцити - големи клетки с интензивна дифузна базофилия. Наблюдава се моноцитоза и олевяване на гранулоцитите. В първата седмица е възможна левкопения, която преминава в левкоцитоза с абсолютна лимфоцитоза.
Други уточнени нарушения на белите кръвни клетки са левкоцитоза лимфоцитоза(симптоматична), лимфопения, моноцитоза (симптоматична) и плазмоцитоза.
Левкоцитозата представлява увеличен брой на левкоцитите в периферната кръв. Нормалният брой на левкоцитите в периферията е средно 3,5-10,5 x 109/l. Като временно явление левкозата се наблюдава при новородени, у здрави индивиди при тежко физическо натоварване, след нахранване (алиментарна левкоцитоза), при реакции на стрес, бременност и др.
Етиологични фактори водещи до по-продължителни левкоцитози са много инфекциозно заболявания (най-често бактериални), възпалителни и некротични процеси, метаболитни разстройства, патологични процеси, свързани с интоксикация (уремия, еклампсия), злокачествени заболявания, остра хемолиза, след спленектомия (оперативни премахване на слезка), нарушени регулаторни механизми на левкопоезата.
Патогенезата на левкоцитозите включва стимулация на левкопоезата и масивно навлизане на левкоцитите в кръвта. В кръвния серум са открити хуморални фактори - левкопоетини, активиращи гранулоцито поезата.
За установяване на функционалното състояние на левкопоезата се определя общото количество на левкоцитите, процентното съотношение на отделните клетъчни видове (левкоцитна формула) и абсолютното им съдържание. В зависимост от увеличението на различни те видове гранулоцити се различават: неутрофилна левкоцитоза (неутрофилия), еозинофилия (еозинофилна левкоцитоза), базофилия, лимфоцитоза и моноцитоза.
Неутрофилията се среща главно при инфекции, причинени от гноеродни микроорганизми (стрептококи, стафилококи, менингококи и др), при инфаркт на миокарда и остра кръвозагуба. Олевяване означава увеличаване на броя на младите форми на неутрофилите (напр. миелицити и метамиелоцити) в периферната кръв. При гнойните инфекциозни заболявания се наблюдава неутрофилна левкоцитоза и олевяване.
Лимфоцитоза представлява увеличаването на броя на лимфоцитите в периферната кръв на 4 x 109/l (при възрастни). Като физиологично състояние се установява при деца в ранна възраст. Различават се абсолютна лимфоцитоза с увеличен абсолютен брой лимфоцити в 1 мкл кръв (над 3000) и относителна - процентното им съотношение в левкоцитната формула се увеличава за сметка на други клетки, но абсолютният им брой е в норма.
Абсолютната лимфоцитоза (симптоматична) се наблюдава при:
- хронични инфекциозни заболявания (туберкулоза, сифилис);
- при някои бактериални инфекции (коклюш);
- най-често при вирусни инфекции - рубеола, грип, вирусен хепатит;
- инфекциозна мононуклеоза.
Лимфопения (лимфоцитопения) е патологично състояние, при което се наблюдава намаление на абсолютното съдържание на лимфоцити в системното кръвообращение. Промените касаят предимно Т-лимфоцитите, представляващи по-голямата част от лимфоцитите в периферната кръв. С намаляването на продукцията на лимфоцити се нарушава съпротивата на организма спрямо инфекции и се увеличава вероятността за развитието на злокачествени новообразувания. Изразени лимфоцитопении се развиват при лъчева болест, туморни процеси, които разрушават лимфоидната тъкан, при продължително лечение с глюкокортикоидни препарати, имуносупресивна терапия, цитостатици.
Моноцитозата се наблюдава при някои остри инфекциозни (коремен тиф) и вирусни заболявания. Главната функция на моноцитите (най-големите бели кръвни клетки) е фагоцитоза. Продължителната моноцитоза е характерна за хронични процеси (туберкулоза, инфекциозна мононуклеоза) и протозойни заболявания (лайшманиоза, малария). Количеството на моноцитите се увеличава при разрушаване на лимфна тъкан (лимфогрануломатоза).
Плазмоцитоза е наличието на голям брой на плазмоцити в костния мозък, периферната кръв или друга тъкан. Това състояние може да е резултат на инфекциозни заболявания (морбили, варицела, скарлатина, вирусен хепатит) или признак за разпространението на злокачествено заболяване. Една от причините за развитие на плазмоцитоза е наличието на плазмоцитом (неоплазма), също така мултиплен миелом и кожен B-клетъчен лимфом също са свързани с плазмоцитоза.
